В България спортът е на почит. Всеки знае това. Вълнуваме се при всяко международно спортно събитие на българи и често припомняме старата слава на вече пенсионирали се атлети. Чувстваме се горди, когато нашите момчета и момичета печелят и дори си мислим, че и ние имаме някаква заслуга за това. Е…, добре де, не си го мислим, но поне се чувстваме така. Онова особено усещане на принадлежност и желание да се изтъкнеш, че видиш ли този невероятен човек е част от твоята общност, град, държава.

Често обаче имаме и способността да сме особено критични и жестоки, когато спортистите ни не се представят по желания от нас начин. Бързо забравяме колко сме се радвали предишните пъти, когато са печелили и бързаме да ги засипем с квалификации, които не са особено ласкави.

Но само човек, който не се е занимавал поне малко сериозно с някакъв вид спорт не знае какво натоварване понасят тези момчета и момичета и каква отдаденост, вола и постоянство се изискват, за да се постигнат добри резултати.

Спортните бази в България в момента са в изключително лошо състояние почти за всеки спорт, различен от футбол. Лекоатлетите, зимно време тренират в зали без ток и със счупени прозорци. Дори златната медалистка по гребане Румяна Нейкова сама разказваше в интервюта, че е тренирала в блато. И въпреки тези условия спортистите на България постигат страхотни резултати.

Световният рекорд на Стефка Костадинова все още не е подобрен, а медалите от олипиядите може да са малко, но пък за сметка на това са истински изстрадани.

Ето защо не трябва да сме толкова жестоки към родните ни атлети и да ги натоварваме с очаквания, които единствено и само им действа на психиката. Все пак, колкото и да са тренирани спортисти, не трябва да забравяме, че и те са хора.