На входа на кварталната баня в „Младост“ има табела. Официална, със знака на общината и печат, дето капе мастило. На нея пише: „Ремонт“. Само че под тази табела са залепени десетки бележки. Пожълтели, изписани с ръкописен почерк. Всяка съдържа едно и също: „Помощ! Нямам пари за операция! Моля, който може да помогне…“.
Има лепенки на млади майки, на пенсионери, на хора, които явно не знаят какво е „дартс“, защото хвърлят бележките си на метри от целта – табелата.
Това не е нито нов феномен, нито уникално българско явление. Виждал съм го в Букурещ, в Солун, дори в Лондон. Само дето там няма табели за ремонт. Там хората просто седят на улицата с картонена кутия в скута и гледат в нищото. У нас явно предпочитаме да използваме фасадата на общината като „дъска за обяви“.
Иронията е, че никой не чете тези бележки. Дори не ги поглеждат. Хората минават покрай тях, все едно са изпражнения на гълъб. Никой не е спрял да попита „Защо ти трябва операция?“, „Какво се е случило?“, „Мога ли да помогна?“. Всички са заети – със себе си, със сметките си, с това да не изпуснат автобуса.
И аз съм такъв. И аз минавам и не поглеждам. Дали защото не вярвам, че това е истина, или защото не искам да повярвам? Дали защото ме е страх да не се въвлека в нечия чужда трагедия, която няма да мога да реша? Или просто защото съм егоист?
А може би проблемът не е в това, че хората не помагат, а в това, че системата е изградена така, че да ражда тези бележки. Че да кара хората да се унижават по този начин, вместо да им осигури нормален достъп до здравеопазване. Че да ги оставя да лепят срамни лепенки по вратите на общината, вместо да им подаде ръка.
Табелата „Ремонт“ стои там от месеци. Може би е ремонтирана, може би не. Но бележките продължават да се трупат. И ако някой ден се наложи да ремонтират самата табела, ще се окаже, че тя е залепена с десетки човешки съдби.