Колко струва да чакаш

„Всичко е под контрол.“ Тази реплика се върти като лозунг по новинарските емисии и официалните брифинги. Само че зад тази лъскава фасада се крие класическа българска импотентност. Ние сме майстори да се самозалъгваме, че ситуацията е овладяна, докато реално просто тъпчем на едно място.

Случвало ми се е. Преди време имах на прицел една сделка – уж изгодна, уж лесна. Започнах да я анализирам. Събирах документи, четох дебели доклади, търсих потвърждение от всякакви „експерти“. В главата ми вече се беше оформила непробиваема броня от числа и доказателства. Убеден бях, че колкото повече чакам, толкова по-сигурен ще бъде ходът ми. Реално обаче само се бавех.

Сделката се изплъзна. Без драма, без саморазрушителни ефекти. Просто някой друг я затвори, защото не е губил време в мъртвешки анализ. Тогава осъзнах, че моето „прецизно измерване на риска“ е било чист и прост страх от провал. В България това е хронично заболяване – чакаме по-добри закони, по-добри реформи, по-добри времена. И докато чакаме, животът ни се случва в пасивен режим.

Икономиката тук е безпощадна: цената на сигурността е пропуснатият шанс. Ако чакаш да си сто процента сигурен, най-доброто вече е минало. Когато се опитваш да разбереш всяка подробност за нова технология, тя вече е остаряла. Страхът от грешка е естествен, но ако го превърнеш в стратегия за живот, си обречен на бавно заглъхване.

След този епизод спрях да търся гаранции. Ако нещо има смисъл, влизам в него, дори и да не съм сигурен до стотинка. Рискът е част от цената на самото участие. А сигурността? Това е просто удобна дума за застой.

Днес живея по-просто. Ако нещо изглежда свестно, действам. Ако не стане – поучавам се. И продължавам напред. Не чакам да ми дадат разрешение.”

Вашият коментар