Планината не е много дружелюбно и гостоприемно място през зимата. Като изключим ниските хижи и селища, които предлагат писти за ски и сноуборд, красотата на заледените гори и дървени къщички с огромни камини и няколко тона греяно вино, да се правиш на алпинист на по-високи дестинации не е добра идея.
Но пък не са малко мераклиите, готови да се изправят срещу силата на природата и да поставят лични предизвикателства към себе си. Едни приятели много активно ме навиваха да споделя с тях приключението наречено „Козя стена” и то съвсем в началото на март. Нека първо поясня, че тази уникално красива хижа, кацнала буквално на ръба на Средна Стара планина, е на някакви си нищо и никакви 1562 м. надморска височина, до които не стига автомобил, а имаш едно 3-4 часа преход в снежна преспа натам. Та аз отказвах упорито и докато моите другари – планински юнаци, планираха да се подвизават из Балкана, аз щях да отскоча до Копитото единия ден от мартенската почивка – разходка, която най-вероятно на тия партизани щеше да им се стори доста скучна, а през останалите дни да мързелувам на воля и да си отспя. Да, но не било писано.
След като все пак обмислих нещата много внимателно, се навих на малкия преход, който бяха планирали. На половината път честно да си призная щях да се откажа. Нямах четири копита като козите, нито девет живота като котките. С бавния си ход бяхме подобни на стадо овце, които имаха два пътя пред себе си – един, съмнителен, към хижата и един, сигурен, надолу по склона. Макар пътеката да не е стръмна през лятото, през зимата си беше направо страшна.
С голям ентусиазъм прегърнах вратата на хижата и хижаря. Вечерното пиене и нагъване обаче си заслужаваше. Весела компания, много вътрешен хумор, няколко бутилки вино си казаха думата и дори забравих, че си бях пожелавал да мързелувам у дома.
В крайна сметка се получи много по-добре от очакванията ми. Ваканцията като цяло си я биваше. А спането може да почака до пенсия. 🙂