В една от онези задушни канцеларии, където принтерът звучи като стар дизелов двигател, се случи нещо, което ме удари като шамар. Една жена крещеше пред гишето, държейки в ръка не оригинала на документа, а негово сканирано копие. Зад нея се въртях, опитвайки се да остана незабележим, но гледката ме накара да се замисля – дигитализацията в България не е реформа, а просто нова боя върху същата разпадаща се дървена сграда.
Забелязах нещо, което ме изненада – не се дигитализираме, просто преместваме опашките от тротоара в облака. Преди чакаше на улицата, сега чакаш пред екран с грешка 404 или съобщение за „претоварен сървър“. Времето ти изтича без резултат и в двата случая. Това е просто модерен театър, с лъскави декори, но със сценарий от преди 30 години. Разликата е, че тогава беше физическо изтощение, а днес – дигитално разочарование.
Проблемът не е в липсата на технологии. В джоба ми има телефон, който може да прехвърли информация през океана за секунди, но администрацията продължава да настоява за физически печат, който можеш да докоснеш. Защо? Защото бюрокрацията обича следи. Електронният файл е твърде нематериален, твърде лесен. За служителя, чиято сигурност зависи от физическа папка, „облакът“ е нещо мистично и опасно, без тактилно доказателство. Механизмът е прост: страхът от отговорност превръща всяка иновация в пречка. Колкото по-невидимо е нещо, толкова по-малко се приема.
Гледах как хората сканират, редактират снимки, за да преминат през портала, само за да им кажат: „Трябва да дойдете лично с оригиналите“. Това е парадоксът на времето ни – използваме най-модерните инструменти, за да поддържаме най-архаичните практики. Това създава напрежение – живееш в ерата на изкуствения интелект, но се чувстваш като през 90-те, когато един липсващ документ можеше да ти съсипе деня. Видях мъж с най-новия смартфон, който нервно пренареждаше документи в плик, за да отговори на изискванията на една машина, която не познава интернет.
Чудя се – има ли изход от този кръг? Може ли администрацията някога да се довери на цифров код, без да иска физически подпис? Или дигитализацията е просто маркетингов трик, който оправдава разходи за софтуер, който само прави опашката по-невидима, но не и по-кратка?
Сега се връщам към екрана си и чакам да зареди следващата страница. Очакването е единственото, което работи без прекъсване.