Личността е невъзможна без пребиваването си в лоното на съвестта, срама, чувството за вина и представата за отговорност. Само на тази основа мога да говоря в собствения смисъл на думата за личност. Ако наистина нашата личност е невъзможна без съвестта, то очевидно тия нейни механизми на съвестта пък не могат без психологическите си основания. С това искам да кажа, че психологията и етиката имат достатъчно ясни и допирни точки. Съвестта за мен е най-общо казано едно тревожно чувство, което идентифицира човека, личност с определена доза поведение или постъпка. Убедително продължавам да мисля, че съвестта е мерило на вътрешната култура. Тя е е на едно специфично равнище, което позволява на една или друга личност не само да се определи със самата себе си, но и да намери своето място в обществото, и най-вече да се впише в една обща определена социална група. Без съвест е невъзможно овладяването на онова състояние, което се нарича нравствена позиция. А последната е готовността за влизане на взаимоотношения и във взаимодействие с друг човек и с другите хора. Именно съвестта е неразделна част, елемент, а може би дори и определящ компонент на вътрешната структура на личността, смисло формиращ фактор, без което е невъзможно да се създаде и формира личността. В съвестта наистина можем да открием онези преднамерени и непреднамерени, скрити оценки и самооценки, чрез които се изгражда отношение към самия себе си. Но тези скрити оценки и самооценки са и продължение на една култура, дадени ни от определено някаква ситуация. Така нравствената личност не може да бъде разбрана и нещо повече, възпитана, самовъзпитана без психологическите механизми на съвестта.
