Кликваш върху рекламата за лимитирана серия екипи, воден от първичния си импулс да притежаваш. В рекламата – перфектно осветена тъкан, лъскаво лого, обещание за нещо ново. Реакцията е почти животинска. Мислиш, че така изразяваш лоялност, че казваш на света: „Аз съм част от тази история“. Очакваш всяка стотица да е тухла в бъдещия успех на отбора. Нали така? Наивно е.
Истината е, че тези пари не стигат до терена. Те отиват директно в джобовете на маркетинговите гиганти и покриват лицензионни такси към лигата. Ти не подкрепяш отбора – подхранваш корпоративна машина, която продава илюзията за принадлежност. Виждал съм го десетки пъти – идентичността на отбора се размива в името на индивидуалния бранд. Когато звезда напусне, екипите ѝ се разпродават като стока на промоция. Това е „краят на историята“ за истинския фен. Отборът се превръща в сцена за маркетингов триумф на едно име.
Смяташ, че носиш екипа като броня, а всъщност си просто добре опакован продукт. Очакваш да участваш в нещо голямо, но си последното звено във верига от плащания, чиято цел е единствено да увеличи печалбата на корпорациите. Твоето „подкрепяне“ е просто поредна поръчка, която захранва алгоритмите.
Днес гледах новите колекции, които се появяват в онлайн магазините с брутална скорост и никакво уважение към традицията. Има ли смисъл изобщо да се наричаме фенове, ако единственото ни участие е да носим правилното лого върху гърдите си? Може би сме просто потребители на спортно съдържание, които купуват сувенири, за да запълнят празнотата от липсата на реално влияние.
Платиш, а отборът пак може да загуби. Оставаш само с парцалена дреха, която след една сезонна промяна в дизайна ще изглежда остаряла и нелепа. Единствената константа е профитът на лигата.