Седиш си в малкия железарски магазин, между миризмата на машинно масло и стърготини. В главата ти звучи ехото на някакъв съвет от типа „Внимавай, че това е опасно и няма смисъл“. Говори го човек, чиято работна фланелка е по-чиста от новата ми обувка. Гледа те с онази особена смесица от снизходителност и фалшиво съчувствие, която е запазена марка на хора, които само четат инструкции, но не са хващали инструмент в ръка.
Тогава разбираш, че „внимавай“ е само параван. Човекът не се тревожи за пръстите ти или за очите ти. Тревожи се за собствената си зона на комфорт. Ти, с новия, по-мощен ъглошлайф в ръка, си живо предизвикателство за неговия застинал свят. Ако ти успееш да свършиш работата по-бързо, по-добре и по-лесно – неговата „сигурна“ рутина изведнъж изглежда дребна и безсмислена.
Това е стар социален механизъм. Предупрежденията са евтини. Не струват нищо. Можеш да ги сипеш на килограм – в офиса, на опашката в магазина, в парламентарната трибуна. Но опитът е скъп. Изисква време, грешки, счупени инструменти и разочарования. Хората, които стоят отстрани и наблюдават, винаги ще те предупреждават. Те са инвестирали само в гледането, не в правенето. Те са просто консуматори на чужд риск.
Човекът с чистата фланелка се оттегли към своя рафт. Аз останах с любопитството си и с усещането, че бездействието е най-големият страх на мнозина. Те изграждат стени от „внимавай“, „не опитвай“ и „това не работи“. Не осъзнават, че тези стени всъщност са огради около тяхното собствено бездействие. Всеки опит е заплаха за тези, които са избрали да стоят неподвижни.
Взех ъглошлайфа, прецених тежестта му и го сложих в количката. Оставих човека с неговата безкрайна предпазливост. И си тръгнах – не да рискувам, а да работя.”