България със сигурност е една от страните, в които историята е оставила най-много, а и най-дълбоки, в прекия смисъл на тая дума, следи. Където и да копнат археолозите, пък и иманярите – изскачат исторически и културни пластове. Накъдето и да се обърнеш – всичко напомня за нещо от недалечното или далечното ни минало – крепостни стени, виадукти, църкви, площади, паметници, къщи – всичко ненатрапливо ни напомня за всичко онова, което се е случвало по нашите земи.

Преди няколко дни с говорих за това с мой приятел, който се занимава професионално с реставрация и работи по проекти във Фондация Мизия на Светослав Кантарджиев, и развихме темата за културното ни наследство и проблемите пред неговото опазване.

Богата е на културно-исторически паметници България – паметници, отразяващи една славна и многовековна история. Не случайно наричат тези паметници културни ценности – да, това е ценността от първостепенно значение за един народ, неговите духовни и материални достижения през вековете на съществуването му, тези достижения наред с природните забележителности и богатства дават основание не само за гордост, но и за уважението ни от други народи. Тук обаче възниква въпросът умеем ли да пазим това наследство и пазим ли го. За голямо съжаление отговорът не е оптимистичен – по-често не. Редица са примерите в градовете на България, когато къщи, които очевидно са паметници на културата и трябва да бъдат реставрирани и ремонтирани само след одобрен от  Института за паметниците на културата проект, се орезиляват по безпрецедентен начин и губят изначалния си облик и историческата си ценност. Редица са случаите, когато вандали оскверняват места светини за българската история – обикновено ненаказано. Да, културно-историческото наследство е богатството на един народ, да, то е част от всичко, което носим като гордост от миналото си – истината е обаче, че като при всяка ценност задължението по опазването и съхраняването й е на притежателя й.

Google+ Comments