14:45. Асфалтът пред „Националната галерия“ пари през подметките. В колата мирише на прегряла пластмаса и стар климатик. Пръстите ми залепват за волана. За пети път обикалям три улици. Търся дупка. И я няма. Гледам хората. Вървят си лежерно. В интернет някой се хили на „мързеливите шофьори“, които плащали за паркиране, вместо да се разходят десет минути.
Лъжа. Никой не плаща, защото е мързелив. Плащаме, за да не се превърнем в ходещи нервни кризи. Плащаме, за да не се скараме с половинката. Плащаме, за да не изпуснем срещата. Плащаме, за да не се превърнем в статистиката за инфарктите. Плащаме, за да си спестим кръвното. Плащаме, за да не крещим по децата. Плащаме, за да не изтървем самолета. Плащаме, за да не се върнем вкъщи с пулс 180. Плащаме, за да не изчезне желанието ни да живеем в този град.
Паркирането е най-евтината такса за здрава психика. И ако някой още вярва, че това е просто „мързел“, значи никога не е обикалял центъра в час пик.