main_mask_true_selfКолко ни струва да сме истински? Моят отговор е и много, и малко. Малко, защото искреността се извлича само с едно добро дело, но и много, тъй като всеобщите нагласи и хищническите нрави на заобикалящата ни среда ни подлагат толкова ежедневни капани, че дори и да искаме не намираме за разумна идея да покажем същността си.

Проблемът с искреността е познат на човечеството от стотици години. Порядките в обществото са станали толкова важни за самите нас, че вече е съвсем естествено да крием емоциите и да показваме пред света онова, което се очаква и което ще ни кара да се чувстваме в безопасност. Леко прикрити, леко придирчиви, с недоверие към всекиго. Такива сме станали! Споделянето не е добър вариант, защото рискът околните да са злонамерени и да злоупотребят като използват слабостите на човека срещу самия него е огромен. Общото ми мнение е, че светът, този развит, глобален, социално опустошителен свят, в който всеки може да разбере къде си и какво правиш, прави хората интровертни егоисти с прикрити намерения и лицемерни лица.

Лично аз смятам, че в такава обстановка всяка първична проява на искреност е осъдена в зародиш на осмиване и неуспех. Не защото хората са изначално лоши, а защото са свикнали да са толкова мнителни, че едва ли ще ви вземат за истински.

Преди около 2300-2400 години един древен гръцки философ (не помня точно кой) беше възкликнал: “Накъде върви светът!”, изумен от човешките нрави, сребролюбие и робовладелското мислене.  След толкова години и ние можем да се запитаме същото. Явно дори Земята да се върти, хората носят такава човешка черта, която с хилядолетия не може да се изкорени. Останалото е само защитен механизъм.

Google+ Comments